Негативните нагласи могат да се променят чрез образование и грижа

Предлагаме на вашето внимание интервю със специалния гост на Втория фестивал Един свят израелският режисьор на документални филми за деца със специални нужди Джеки Комфорти.

Заповядайте на прожекция на филмите му от Програма "Включване", която разкрива начините, по които хората със специални нужди могат да бъдат включени в общото образование и обществото. Ще имате възможност за разговор с Джеки след прожекцията, утре, 28 ноември, събота от 18 часа в Червената къща.

Интервюто с госта ни проведе Владислава Костова.

ВК : Разкажете ми за филмите, които ще бъдат показани на фестивала?
ДК : Аз бях част от движението за включване в САЩ. Ние се занимавахме с изолирани деца, помагайки им да получат своите права, право на участие, на живот и на реализация. В Америка още от шейсетте години това е част от движението за човешки права. Много е широко – правата и на жените, и на хората от различни етнически групи, и съответно на хората със специални нужди, които някога бяха държани едва ли не като затворници. Това е голямата промяна, а още и езикът. Езикът става все по-нежен в Америка. Аз зная, че в България самият език е негативен към хората, които са “други”. А това, ако не се промени...
Едно е да използваш изречения, които минимализират или потискат другия, а друго е да акцентираш върху качествата му. А най-прекрасното нещо е, че включването на тези деца има ефект върху всички останали. Понякога, как да се изразя...когато училището дава възможност, най-трудните деца стават най-нежни, когато имат възможност да помогнат на друго дете, което има повече трудности. Хубавото на програмите е, че дава възможност на всички хора да участват, научават се да работят в екип. Учителят не е вече диктатор, работата дава много и удовлетворява. За България има много нужда от това лекарство да се учим да работим в екип. В процеса на работа човек разбира, че сам не може да включи дете. Това се случва с цялото училище - с директора, учителите, родителите, децата, получава се вълна на промяна, която обхваща всички участващи.

ВК : Какво мислите за понятията “специална нужда” и “увреждане”?
ДК : Мисля, че всеки човек има специални нужди и някакво увреждане. За това не обичам тази дума, но каква друга. Понякога и недостатъкът може да бъде качество.

ВК : За съжаление мога да кажа, че в България сме свидетели на възраждане на неонацизма. Какво бихте казали на хората в България, които се поддават на манипулациите на неонацизма?
ДК : ...аз не съм съдия...Тези неонацисти, аз нямам какво да ги убедя...Не съм като някои, които се опитват...С омраза не може човек да спори. Проекцията на твоите трудности върху другия е явление от най-ниско ниво. Филмите, които аз показвам за човешките права, за хора със специални нужди и включването им в обществото е другата гледна точка. Лекарство за всеки народ, защото ако започнем да помагаме на друг човек, който има някакви трудности и различия, това е начало на един процес на акцентиране и върху общото и върху различното. И на всичките хора, но на първо място и върху себе си, когато човек види, че може да е толкова полезен започва да се развива самия той. Има хора, които имат много ниско самочувствие и понякога това ниско самочувствие се проявява в омраза, завист и други различни ужасни социални болести, които ощетяват човека и го правят още по – нещастен.

ВК: Какво мислите за омразата?
ДК : Обикновено омразата не е към нещо, което познаваш, обикновено е към нещо, което не познаваш. Резултатът е твоята проекция, ти си измисляш нещо и го мразиш. Това е нещо, което идва от вътре, не е нещо, което има общо с реалността.

ВК : Паралелно с нарастващата нетолерантност в България, масовата култура ни залива с патриотични послания, колко е толерантен българският народ...
ДК : За съжаление ви разбирам, аз мисля, че чрез програмите за хора със специални нужди, могат да се научат нови неща, за да се включат и хора от различните малцинства в България. Негативните нагласи по този начин се променят чрез образование и грижа. Човек се научава да включва всеки един, а не да го откъсва. Преходът в България все още продължава, дано да се свърши един ден, но знам, че е трудно и за това, аз гледам каквото мога аз да помагам за тази култура, чийто език за щастие говоря. И мога поне малко да помогна...В България все още има влияние една култура, когато е много познато да се бият и тормозят децата като начин да ги “образоват”.

ВК : По време на снимките в България ли видяхте това ?
ДК : Аз от 20 години идвам в България и пътувам из нея, показвам филми. Видях много и различни неща. Имам познати, колеги, приятели, които се занимават със същите социални проблеми, психолози и научих много от тях за домовете за деца, за училищата, семействата. За мен това е мястото, от където може да се започне. Аз живея сега от две години в Израел, много е трудно да се включат идеите на търпимост и милост в ситуация, в която постоянно има напрежение. Обективно говоря, не политически. Но в България нямате войни, в България няма външни причини, в България причините са повече вътрешни. Трябва да се лекува тази национална болест на завист и ниско самочувствие. Аз в България гледам каквото мога да помагам за образованието.

ВК : Къде научихте така добре български?
ДК : Баща ми и майка ми са родени в България, от тях знаех съвсем малко. Но когато почнах да се занимавам с “Оптимистите”, проект, който работя 25 години и в тези 25 години съм чул много български, научава се.

ВК: Бихте ли ми разказал за най-новите ви проекти?
ДК: Току що, преди един месец, завърших пълнометражен документален филм, който се казва “Джаза на Оптимистите” и сега започвам да го показвам. Той е личната история на музиканта от бандата “Оптимистите” и е много различен от “Оптимистите”.


ВК : Кога ще представите в България новия си филм - “Джаз на оптимистите”?
ДК : Когато показвах “Оптимистите” не останах с впечатлението да има интерес в България, а и на никой политик не му представлява интерес. Спасяването на евреите и Холокоста са били толкова много използвани, за съжаление...Стана в България една цяла индустрия на “спасители”, които не са били спасители или на “спасители” тези, които гледаха да унищожат евреите. И приказката на евреите, никой не искаше да я чуе. На мен това, което много много ме обиждаше беше, когато идваха някакви хора и казваха “ние ви спасихме, не сте ли ни благодарен?”...Сега, тези, които спасяват, те не се гордеят с това, те го виждат като елементарно нещо, не като нещо, което трябва да се поиска...Спасителите са били обикновени хора, които помагали на своя приятел, на съсед, просто на другия човек...А дали публиката е готова в България за филмите, не зная..

ВК : Разбира се, не държавата е спасител, а обикновените хора...
ДК : Ами да. имаше фашистки закони, имаше фашизъм...Още 1934 година от тогава е диктатура и официален фашизъм. Така че процесите започват от по-рано, България започва да имитира Германия.

ВК : Да, разбира се, това, че група хора не са избити не означава, че не е имало диктатура и фашистки режим, дори е жалко да се твърди..
ДК: И ако моите родители са се махнали от България след войната е защото те са видели, че тяхното бъдеще е под голям въпрос, те не са знаели дали ще оцелеят до последната минута.

ВК : Да, както и останалите европейски евреи...
ДК : Аз имам много голям афинитет и чувствителност към темата за спасяването на българските евреи. Проучванията ми са големи, може цял музей да се построи от моите материали. Но трябва да признаем, че българската държава беше един най-ентусиазиран съюзник на нацистка Германия от гледна точка на предаването на евреите, защото искаше най-различни работи от Германия, а евреите беше най-малкото, което може да даде...

ВК: А какво ще разкажете за Израел?
ДК : Тук има много напрежение...Аз живях в Америка 18 години и преди 2 години се върнах в Израел, защото открих, че мога да бъда полезен тук ...Аз виждам тук вече доста симптоми на пост-травма, реакции от напрежението, което е през цялото време, терора, войните, страховете, които са през цялото време. Това до сега не ми беше познато и тук има какво да се прави. Става по-зле, защото не се решават политическите проблеми, постоянният страх кой какво ще направи или нападне, това не прави хората по-здрави. От друга страна има интересни неща, да се видят как една държава и народ расте въпреки трудностите.

ВК : Къде виждате решението на този проблем?
ДК : Аз не виждам решение на този проблем, не разбирам, не мога да кажа със сигурност, нищо че чета много, не мога да кажа че всичко ми е ясно. Тук има много хора, които бъркат и готвят, има толкова много, които играят тук с този проблем, които имат различни и конфронтиращи се интереси. Процесът на мира почна преди 16 години, през тези години различни сили, които нямат интерес от мира и се опитват да спрат началото на мира. Палестинците за жалост са една топка в интернационалното игрище, която кой ли не я е ритал, и арабските държави, никой не е гледал да им реши ежедневните проблеми. Те са станали изгнаници. Толкова много са проблемите, дето не знам как се решава това нещо, един конфликт, който докато е окървавен...Докато хвърчат юмруците, човек мисли само за следващия.

ВК : Работите ли с палестински деца?
ДК : За сега не, аз отивам и работя с деца със специални нужди, към институциите. Има арабски малцинства в Израел, с които да, но моята работа не е толкова с хора, а подготвяне на учебен материал, аз съм само в началото. Много е възможно в бъдеще да започна подобна работа с такива групи, да вляза в контакт с такива деца, които са малко изолирани.

ВК : Какво мислите за това, че палестинците, като изгнаници днес са сравнявани с евреите някога?
ДК : Да, могат да бъдат сравнени до толкова, до колкото те нямат държава, мен ми е много мъчно за палестинците, но това е едва от няколко десетилетия и не мога да го сравнявам с гоненията на евреите, които са продължили 2000 години. Всяко сравнение не точно разглеждане на въпроса. Надявам се да има мир и за тях, и за нас, за всички народи тук, които са подтиснати от ужасни диктатури. Искам да кажа за евреите, 2000 години живот в диаспората и потискане, това е вече част от културата. Наистина е много лошо това чувство на жертвата, което развихме в себе си. Аз съм присъствал тук на срещи на израелски и палестински деца и първите два часа минават в спор кой е по-голяма жертва, защото е трудно да се живее, виждал съм тук поколения след Холокоста, хората, които са били жертви, понякога правят другите жертви, заради проекциите си. Това е най-ужасното нещо в страданието.

ВК : Дали това пречи да се намери решение на проблема?
ДК : Не, това е така тук от 60-тина години. А евреите са жертва на пропаганда на омраза 2000 години, това е различно...Но в момента тук има много интереси и те са пречат на решението. Всеки бърка там, бута с една лъжица –един път сол, друг път захар, става една каша...Аз самият нямам отговор, надявам се да не стане още по-ужасно. Лично за себе си намирам отговор, като се опитвам да помагам на децата със специални нужди и това е едно лечение на личността, на обществото, да се учиш да бъдеш полезен за по-слабите. Обединяват се всички, цялата общност се подобрява от това – родители, учители, познати, приятели, съседи...И ако България иска да се лекува от своите проблеми, първата стъпка, ако не първа, то най-леката е да се включат всички хора, отхвърлените, в една общност..
back